Домино

Начало книги

Санитарите ме смъкнаха от децимала. Силните им, студени ръце не ми позволяваха да се отпусна на пода.

— Колко? — подвикна лекарят и рязко потопи върха на писеца в неизливащата се мастилница.

— Четиридесет и осем.

Сложиха ме на носилката. Висок съм сто и осемдесет сантиметра, нормалното ми тегло е около осемдесет килограма. Костите ми тежат тридесет и две кила — четиридесет и два процента от общото тегло. В тази леденостудена вечер бях останал с шестнадесет килограма — точно един пуд — кожа, месо, вътрешности и мозък. Тогава не бях в състояние да го пресметна, но смътно разбирах, че точно това прави лекарят, който ме гледаше изпод вежди.

Той отключи едно от чекмеджетата на писалището си, издърпа го, внимателно извади оттам термометър и пак така внимателно го пъхна под лявата ми мишница. Един от санитарите веднага притисна лявата ми ръка към гърдите, а вторият стисна с две ръце китката на дясната ми ръка. Тези заучени, отработени движения ми станаха ясни по-късно — в цялата болница със сто легла имаше само един термометър. Това парче стъкло беше променило стойността си, значението си — пазеха го като нещо безценно. Разрешаваше се да се мери температурата само на тежко болните и на новопостъпилите. Температурата на оздравяващите се записваше „по пулс“ и чекмеджето се отключваше само в случай на съмнение.

Читать дальше →