Борис Южанин

Начало книги

В един от есенните дни на трийсета година пристигна арестантски етап — затоплен товарен вагон номер четирийсет от някакъв ешелон, който вървял на север, на север, на север. Всички пътища бяха задръстени. Железницата едвам се справяше с извозването на „разкулачените“ заедно с жените и малките деца. „Разкулачените“ ги гонеха на север и хвърляха кубанците, които никога не бяха виждали гора, в гъстата уралска тайга. Само година по-късно по чердинските леспромхози вече трябваше да се изпращат комисии — преселените взеха да умират, планът за дърводобива беше застрашен. Но всичко това стана после, а сега лишените от права все още се бършеха с пъстри украински кърпи, миеха се, радваха се и не се радваха на почивката и на това, че ги бавят. Бяха им забавили влака, за да направят път — на кого — на арестантските ешелони. Онези поне знаеха — като ги докарат, ще ги вземат на прицел, а после всеки от тях ще търси начин да се изхитри, да се сражава за късмета си, да се бори със съдбата. Но кубанците не знаеха нищо — нито от каква смърт ще умрат, нито къде и как. Всички кубанци бяха карани в товарни вагони. И арестантските ешелони, които бяха доста по-многобройни, също бяха карани в товарни вагони. Имаше твърде малко истински „столипински“ вагони — хем товарни, хем с отопление — така че за арестантските етапи бяха започнали да приспособяват и да поръчват на заводите обикновени вагони от някогашната втора класа. Тези арестантски вагони се наричат така по същата причина, по която централните части на Русия в Колима се наричат „континент“, макар че Колима не е остров, а област на Чукотския полуостров, обаче сахалинският говор, пътуването, което става само с параходи, с многодневно пътуване по море — всичко това създава илюзията за остров. А психологически няма никаква илюзия.

Читать дальше →