Спиране на времето

Начало книги

Хълмовете бяха изгорели от жегата. Изсъхнали треви и твърди, чупливи храсти покриваха червената земя. Между тях се виждаше камънак. Морският вятър го бе превърнал в блокове на червени и бели петна, които издигаха могъща снага. И сега откъм изток пак духаше доста силен бриз.

Като дишаше тежко, Николас спря и се огледа наоколо. Далечните планини оттатък залива сякаш излъчваха лека омара, която се разстилаше над морето. Белите ивици пяна изникваха и се заличаваха с бавна леност, а и плетеницата от малки, игриви вълни едва се помръдваше.

Днес морето беше необикновено спокойно. Но нали тъкмо тук вятърът бе гонил пенестите гриви на гигантските вълни в шеметен танц?

Николас избърса с длан челото си. Отново почувства в себе си възбуда. Той трябваше да върви по-нататък, нагоре по хълма. Напред, напред — нагоре по хълма!

Тръни одраскаха коляното му. Проправяше си път сред пожълтели, пращящи бодили, прескачаше сипея, направен от камъните, които селяните бяха изровили от бедните си нивички и струпали на купчини, заобикаляше нискостеблената растителност с твърди листа. Така той бавно се изкачваше нагоре.

Читать дальше →