Лабиринтът на Озирис

Начало книги

Ако не беше решило да пробва новото място за риболов, момчето никога нямаше да чуе сляпото момиче от съседното село, нито да види чудовището, което я нападна.

Обикновено ловеше риба в тесния ръкав до обраслите с гигантска тръстика брегове, малко по-надолу от кея на ферибота. Тази вечер, заради братовчед си Мехмет, който твърдеше, че видял пасажи огромни булти1 в сенките, беше отишло нагоре по течението, оттатък насажденията захарна тръстика на Баират, до една тясна пясъчна ивица, скрита от гъста горичка палми доум. В това място имаше нещо хубаво и момчето веднага заметна въдицата. Кукичката едва бе паднала във водата, когато чу гласа на момичето. Слаб, но ясно различим.

Ла, тфадлак! „Не, моля те!“

Вдигна глава и се заслуша. Течението повлече кордата надолу.

— Моля ви, недейте — отново се обади гласът. — Страх ме е.

Последва смях. Мъжки смях.

Момчето остави пръчката, изкачи калния бряг и навлезе в палмовата горичка. Тук беше тъмно, гъстите листа скриваха луната и стъблата на дърветата тънеха в сенки. Гласът идваше от южния край на горичката и то тръгна натам по тясната пътека, като пристъпваше внимателно, за да не вдига шум и да не раздразни пепелянките, които се спотайваха в шубраците и чието ухапване бе смъртоносно.

Читать дальше →