Последните флибустиери

Начало книги

— Ко… ко… ко… Какво е това, за всички гръмотевици и бури на Бискайско море? Ко… ко… Знам, че папагалите се наричат Коко, но мисля, че този, който ми е написал писмото, не е птица с пъстри пера!… По-добре да извикам жена си. Кой знае дали тя няма да разгадае тези драсканици… Панкита!…

Иззад дългия тезгях от акажу, където изплакваше чаши, се подаде красиво облечена, силна, около тридесет и пет годишна тъмнокоса жена с бадемовидни очи като на андалуските.

— Какво искаш, Пепито? — попита тя.

— По дяволите Пепито!… Аз съм дои Барехо, а не някакъв Пепито! Кога най-сетне, жено, ще запомниш, че съм гасконски благородник?

— Името Пепито е по-нежно, съпруже мой.

— Остави го в Севиля.

Човекът, който говореше, беше висок и слаб като върлина, с увиснали прошарени мустаци и с енергични черти на лицето. Застанал прав до една маса, около която бяха насядали половин дузина метиси, допиващи големите си чаши с мескал1, той се взираше в парче хартия.

Читать дальше →