Харун и морето от приказки

Начало книги

Много отдавна в страната Алифбай имаше един скръбен град, най-скръбният от всички градове, тъй безнадеждно скръбен, че забрави собственото си име. Разположен бе край печално море, пълно с тъжнорибки, тъй злочести на вкус, че хората се оригваха на тъга въпреки синевата на небето.

На север от скръбния град имаше мощни фабрики, в които (поне така ми казаха) произвеждали мъка, пакетирали я и я разпращали по цял свят, а светът нямаше насита за нея. Чер пушек кълбеше от комините на тези фабрики за скръб и тегнеше над града като лоши вести.

А в дълбините на града, зад стария квартал с порутени сгради досущ като разбити сърца, живееше едно щастливо момче на име Харун — единствено дете на големия разказвач на приказки Рашид Халиф?, чиято жизнерадост бе прочута в тази тъжна страна и чийто неспирен поток от бивали, небивали, врели и некипели истории му спечели не един, а цели два прякора. За почитателите си беше Рашид, Несекващия Океан от Приумици, преизпълнен с весели истории тъй, както морето гъмжеше от тъжнорибки. Ала завистливците го наричаха Шах Дрън-Дрън. За жена си Сорая Рашид от години вече бе най-любящият съпруг, какъвто една жена може да си пожелае, и през всички тези години Харун расна в дом, където вместо тъга и намусеност властваха лекокрилият смях на баща му и сладкопойният глас на майка му.

Читать дальше →