Престолонаследникът

Начало книги

Беше идвала в двореца и преди. Първия път, близо седем години по-рано, той й се бе сторил като вълшебна приказка, добила реална триизмерност. Сега тя беше по-възрастна, без да бе сигурна, че това означаваше и по-мъдра. Кордина бе истинска държава, а палатът — действителен. Вярно, една много красива действителност. Вълшебните приказки са за съвсем малките, твърде наивните или големите късметлии.

И макар да съзнаваше, че дворецът, приютяващ кралското семейство на Кордина, бе само една сграда от камък и хоросан, а не плод на сънища и мечти, тя не можеше да сдържи искреното си възхищение. Ослепително бял и великолепен, той изглеждаше почти като недокоснат, кацнал върху стръмно възвишение, откъдето се откриваше гледка и към морето, и към града. Да, почти като недокоснат, но не безмълвно притихнал, далеч не спокойно стаен.

Кули се издигаха към небето, прорязвайки синевата със своята белота. Бойници и укрепления свидетелстваха за вековните му защитни функции. Охранителният защитен ров бе зарит, ала човек лесно можеше да си го представи. Вместо от него сега дворецът се охраняваше от модерни системи и средства за наблюдение. Прозорците, някои открити, други със спуснати завеси, светеха. Като във всеки дворец и тук витаеше духът на победи и драми, на триумф и трагедии, на интриги и очарование. Още я поразяваше фактът, че сама донякъде бе била част от всичко това.

Читать дальше →