Зайчето и нямата княгиня (Персийска приказка)

Начало книги

Един цар имал две деца — момче и момиче. Момичето било глухо и нямо. Но затова пък било толкова хубаво, че който го погледнел, занемявал от прехласване. Придворните певци казвали за младата княгиня:

— Тя е прекрасна като месечина на петнадесет дена. Очите й светят като звезди. Веждите й са тънки, сякаш художник ги е изписал с молив. Устата й са като на райска девойка. Тя е умна като арабски кон. Добра е като пролетно слънце. Нежна е като гълъбица. Гъвкава е като млада тръстика.

И бащата, и братът обичали много момата. Баща й я пазел като очите си. А братът ходел постоянно с нея — да не би да й се случи нещо лошо.

Минали години. Децата порасли. Царят остарял. Той видял, че се приближава денят на неговата смърт. Веднъж повикал сина си и му казал:

— Аллах е определил на всекиго от нас кой по колко години ще живее. Като с нож са отсечени дните на смъртните. Затова трябва отрано да мислим за последния си ден. Аз съм като звезда на залез. Скоро не ще ме има. Ти си ми наследник. Желая да те видя задомен. Като се ожениш, бъди нежен, моля те, не само към жена си, а и към своята клета сестрица, както си бил нежен към нея досега. Ще кажеш, че нямам право да подозирам, че ще се промениш. Но, сине мой, жените променят и оногова, който се кълне пред Аллаха, че не ще се промени.

Читать дальше →