Човек и лисица

Начало книги

Посред заснеженото поле усамотено лежи сградата на малка гара. Селището е на няколко километра от гарата и началникът с двамата си чиновници и стрелочникът са като загубени в околната снежна пустош и виелиците.

Току-що е минал единственият нощен влак. В дежурната стая пламти висока пернишка печка. През горните й отвори два червени езика лижат въздуха и разнасят из стаята лек мирис на каменни въглища. Вътре е топло и приятно; наоколо цари сънна тишина, пробуждана само от равномерното и еднообразно тракане на телеграфното езиче. Единият от чиновниците е до работната маса и води по апарата ленив разговор с някого от съседната станция. На стената гори голяма газова лампа и лекото й свистене като че усилва тишината и сънната омая.

Свободният чиновник става от кушетката, протяга се лениво, прозява се и все така лениво говори, като на себе си.

— Късно е вече; приспа ми се; отивам да спя.

В същото време вратата се отваря и ведно със струя леден въздух в стаята влазя висок момък, пристегнат в железничарски шинел, с препасана през рамената и кръста качулка и на глава с висок кожен калпак, втикнат до ушите — стрелочникът. Вместо обуща на краката му се белеят плътни навуща в дълбоки цървули. През рамото му е преметната двуцевна пушка, а около кръста — патрондаш. В дясната си ръка той носи мъртва кокошка, провесена за краката на дълга връв.

Читать дальше →