Жажда за върхове

Начало книги

Не искам да отида на аерогарата, но не мога нищо да обясня на Минчо. Братът на Нешка е дошъл от Русе за това посрещане. Ако му кажа, че не ми се идва, защото ми е жал за победителките, ще си помисли, че говоря глупости. Пък то си е и така. Чисти глупости. На победителките това им е най-хубавият час в годината — посрещането на аерогара София, а на мене ми е мъчно, че в този час умира празникът. Мъчно ми е и за тези, които ще си отидат и повече няма да играят. Точно когато са най-хубави. Точно когато най-могат. От всичко най ми е мъчно за Нешка. От утре отново тръгва към тази нейна страшна голгота — търсенето на онова, което ще бъде повече от вчерашното, възхитило света. Повече от това, което изглежда така хармонично, така завършено, така съвършено. Така е при всяко посрещане, но сега ми се струва, че никога не съм била по-изплашена за нея. Нали досега търсеше това „повече“ с момичета, които можеха все повече. Какво ще прави с тези четиринайсет деца, които си е избрала от шейсетте в залата? Отидоха си Илиана и Анелия, отиват си сега Лили и Диляна. Какво ще бъде с това започване отначало? Вярно, избрала е все талантливи деца, но деца. Къде могат да се сравнят с тези разкошни гимнастички, които напускат залата.

Читать дальше →