Спомени за коне

Начало книги

Ако човек се обърне назад и се порови в живота си, той ще открие в него поне един спомен, свързан с коне, независимо от това, дали те са живи или мъртви, а ако не са живи или мъртви, човек ще смали ръста си до ръста на едно босоного дете, в босоногото дете с изненада ще познае себе си и с още по-голяма изненада ще види как босоногият хлапак, остриган небрежно и на бърза ръка с ножица, е яхнал една пръчица, препуска с пръчката в галоп и я подканя: „Дий… Дий!…“ Това — ако читателят е живял на село, на село първите коне за езда са върбовите, лесковите или черничевите пръчки. Ако читателят е живял в града и особено в по-ново време, то сред детските спомени, между хумана, автоматически играчки, картинни книжки и прочие, той ще си спомни едно дървено червено конче, стъпило върху две полудъги, превърнато в удобна люлка — първото му конче за езда.

Ездата на простата пръчка има номадски характер, в ушите на детето свири вятър, прах се вдига изпод босите му пети и т.н., и т.н., докато градското дете, яхнало своето червено конче-люлка, между телевизионния приемник, нафтовата печка, хуманата, витамините и автоматическите играчки, не чува вятър в ушите си, нито прах ще се вдигне изпод петите му, нито летящ бръмбар ще го перне сърдито по носа, най-много замаян молец да се блъсне в него.

Читать дальше →