Истината

Начало книги

Светът е черен. Слънцето над мен е черно.

Стоя, отметнала назад глава. С широко отворени очи. Опитвам се да поема напълно в себе си този момент. Да го запаметя. Опитвам се да не допускам никакви други мисли. Сега трябва да присъствам напълно трезво в момента. Дърветата шумолят тихо, звучи почти тържествено. Само птиците във върховете на короните им не се впечатляват от случващото се. Те пеят напук на мрака, сякаш се борят за живота си. Слънцето е черно, аз стоя и се къпя в гледката му. Вече няма топлина. Нито светлина.

Това не е първото слънчево затъмнение, което преживявам. Споменът за първото ме кара да се усмихвам — въпреки всичко. В онзи ден Филип каза, че предпочита да е извън града, в гората. Искаше да знае дали е вярно предположението му, че при слънчево затъмнение птиците отведнъж замлъквали. Аз обаче държах да остана в града. Да се насладя на зрелището заедно с приятелите ни. Всички заедно, млади, смешни, нахакани, с онези специални очила на носовете. Придумах го да останем. Не беше трудно, по онова време Филип винаги с удоволствие се оставяше да го уговарям за всичко възможно. Той направи един последен опит. Каза, че било много по-романтично да си сам, и то в гората. Аз отвърнах: „Зарежи този кич!“, а той се засмя. И така останахме. В града, при нашите приятели.

Читать дальше →