Приказка за цар Салтан, за неговия син, славния и силен княз Гвидон Салтанович и за прекрасната княгиня Лебед

Начало книги

Нощ. Царицата все плаче…

А синът вълна подкача:

„Вълна моя, ти вълна!

Ти, която в тишина

плискаш, дето си желаеш,

с морските скали играеш,

потопяваш брегове,

носиш лодки, ветрове —

не погубвай ни, послушай,

изхвърли ни ти на суша!“

Чула волната вълна,

върху бряг във светлина

бъчвата изнесла леко

и отлитнала далеко.

Тъй, спасили се от смърт,

сетили те земна твърд.

Кой оттук ще ги избави?

Бог нима ще ги остави?

На нозе синът стоял,

в дъното глава опрял,

понанънал се и ето. —

„Как прозорец към небето

да отворя?“ — промълвил,

с удар дъното пробил.

Дишали сега на воля;

гледат — хълм, морето долу,

а на хълма извисен

люшка клони дъб зелен.

Мисли си синът: вечеря

аз ще трябва да намеря.

От дъба откъртил прът

и на лък го свил синът,

свилен шнур свалил от кръста

и лъка увил чевръсто.

от тръстика взел стрела,

остра, зла като игла,

и потеглил през долина

той, на лов в морето синьо.

Щом брега достигнал той,

чул отблизо стон и вой…

Цялото море ревяло;

Читать дальше →