Амеран

Начало книги

— Изгорете къщата!

— Изгорете вещицата!

— Брат ми щеше да е жив сега, ако не беше тя!

— И чичо ми!

— И годеникът на сестра ми! Всички щяха да са живи!

— Вече е твърде късно да се спаси!

— Не се приближавайте, за да не ви направи някоя магия!

— Пратете я в ада, където й е мястото!

Смърт на вещицата… Да отиде в ада… Убийте я… Смърт… смърт…

Неистов пиянски смях се разнасяше над рева на вълните в пролива, докато бялата пяна се разбиваше в скалите.

Амеран Мишол, застанала на колене, се криеше сред върбите в малкия залив между скалите и къщата. Стоеше в това положение, без да се помръдне. Не смееше да си поеме дъх, защото се страхуваше да не би вятърът да изпрати звука до преследвачите й.

Не можеше да сбърка разярените гласове на съседите си, чиито гняв и подозрения познаваше достатъчно добре:

Раул… Гастон… Луи Филип… дьо Морие… момчета, чиито предложения беше отбягвала, и мъже, чиято страст се бе превърнала в омраза, когато им отказваше. Един от онези, които настояваха да изгорят вещицата жива, явно беше забравил, че именно тя бе спасила дъщеря му от нещастието, като изгаси пожара, когато petite jeune fille първа се бе озовала лице в лице с огъня. Колко бързо благодарността на мосю Леже се бе превърнала в омраза. А благочестивият мъж, който искаше да я изпратят в ада? Нима не разбираше, че още от рождението си тя бе обречена на това място, и че този ад бе малкото рибарско селце, където живееха тя и съседите й, нямащи търпение да пролеят кръвта й?

Читать дальше →