Сребърни чудеса

Начало книги

Беше последната нощ на септември. Минаваше полунощ, а Тринити — Ан Уорънтън не спеше. Беше си легнала преди час и през цялото време се бе опитвала безуспешно да заспи. От непрекъснатото въртене изгладените чаршафи се намачкаха, а дългата нощница се усука около неспокойното й тяло.

Имаше пълнолуние. Загадъчният блясък на луната я примамваше да излезе. Нощта изглеждаше жива и канеше Тринити да се присъедини към нея.

Стефани беше заспала отдавна и нямаше да се събуди, а даже и да изплачеше случайно, Тринити щеше да я чуе.

След няколко минути тя се отказа от безплодните усилия да лежи неподвижна. Чувстваше се съвсем будна, твърде жизнена, за да издържи в леглото и минутка повече.

Провери дали дъщеря й спи и след това излезе през задната врата на старата къща. Побягна боса по отъпканата пътека, излезе от двора, който ограждаше отвсякъде къщата, и закрачи през ливадата надолу към езерцето.

Беше една от онези очарователни нощи, в които луната свети така ярко, че ти се струва, че е ден. Никакви облаци не я засенчваха и Североизточен Тексас се къпеше в ярка сребриста светлина.

Читать дальше →