Академик Невиждан У.

Начало книги

неговата никтофобия, страха му от странни звуци и, както беше разбрал наскоро, страха му от абсолютно всичко, което можеше да види (а като стана дума, и което не

можеше да види), чуе, помирише или усети да плъзва по гърба му през безкрайните

часове докато е на стража през нощта. Нямаше полза от това да си каже, че всичко тук е

мъртво. Това изобщо не му помагаше. Значеше, че така той се откроява.

И тогава той чу хлипането. Сигурно и крясък нямаше да е чак толкова зле. Поне

когато чуеш крясък, си сигурен. А тихото хлипане е нещо, което слухтиш, дали ще го

чуеш отново, защото няма как да си сигурен.

Той вдигна лампата си в разтреперана ръка. Тук не би трябвало да има никой.

Сградата беше надеждно заключена, никой не можеше да влезе. Както, като си помисли

човек, и да излезе. Поиска му се да не си беше помислял за това.

Той беше в подземието, което не беше от най-ужасяващите места по обиколката

му. Тук имаше най-вече просто стари рафтове и шкафове пълни с неща, които бяха

Читать дальше →