Блатото

Начало книги

Шараните винаги са ми били слабост, макар че някои не ги обичат, защото намирисвали на тиня. Не е точно така. Шаранът си е шаран, особено ако е добре приготвен. Важното е да си поплува в тавата за печене, някъде между лука, олиото и доматено пюре, а в корема му да подуват счукани ядки от орехи, смесени с подправки. После си хапваш крехкото му бяло месце и си облизваш пръстите. Затова пристигнах на моето блато, за да хвана някой много голям шаран, особено след като отдавна нямам никаква друга работа. Според рибарските слухове, миналата година някой си извадил петнайсет килограмов. Не претендирам за такова чудовище, но ако все пак се случи да се хване на въдицата ми…

Когато пристигнах на любимото си място, под сянката онова голямо дърво, което се вижда от шосето, то се оказа заето. Нали знаете какво изпитва човек в такъв момент? Хваща го яд. Точно там брегът е стръмен, а водата под него дълбока. Дори няма камъш, той расте на плиткото. Остава ти да поглеждаш към загадъчната тъмна повърхност да си кажеш: „тук трябва да има много големи шарани“. Но сега там се бе настанил някакъв дангалак, облечен с тениска, джинси и мръсни сандали. Беше се проснал парче полиетилен, лежеше по корем и гледаше съсредоточено в окуляра на къс далекоглед, който бе поставил на стойка. Не ми обърна никакво внимание.

Читать дальше →