Самозваний доктор Искро Кибритов

Начало книги

Наскоро си бях дошел от Русе.

Нея година новийт път от Клисура до Петрохан не беше още доправен и пътниците минуваха, заминуваха по стария, извънредно стръмен и полуразвален път.

При всичко че наемнатите ми кола бяха доста леки, дори непокрити, а всичкийт им товар, сиреч аз, кочиашинът и куферът ми не тежеше повече от 120–130 оки, а двата коня бяха доста силни, та можеха и сами леко-леко да ни изведат до върха на планината, ала, по приетия обичай и поради необикновената стръмнина на грамадните балкански ридища като на смях конете бяха заменени с три рала лениви волове, които едва пристъпваха. Освен това, по съвета на здравия, но ленив като воловете си проводник, родом клисурец, аз трябваше, за облекчение на колата, да сляза и да вървя пеша. Предложението на проводника не ми бе неприятно, защото това и чаках.

Девственийт буков лес, израснал по грамадните склонове на планината, хаотическата пропаст, край бреговете на която минуваше и се извиваше пътят, глухо шумящийт в дъното й поток, поточета, горски поройчета, вади и прочие, живописните местности среди зелените хълмове, горските треви и цветя, прохладните гъсти сенки, необикновено чистийт въздух: всичко това ме теглеше да вървя пеш и да се наслаждавам със самодвижението си. Скочих от колата, за голямото удоволствие на проводника, взех предницата и се впуснах да се катеря и спущам по стръмните урви, да надничам над пропастите и да се вслушвам в чуртенето на поройчетата, които извираха от полите на ридовете и се изливаха почти отвесно в пропастта. По тоя начин аз оставих колата с единствения й багаж — куфара ми — много назад и след час, час и половина веднага се намерих почти у върха на Балкана, близо до Петрохан, ала уморен, изпотен, според поговорката, дори и под ноктите.

Читать дальше →