Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Начало книги

За пет минути Макилрой звъни трети път. „Къде е Балабан? Да ми го откриете на всяка цена!“ Джон Дж.Дж. Сидорчук се поти от притеснение. Нито мобилникът му се обажда на Балабан, нито другите му телефони, на пропуска също не са го регистрирали. Сякаш вдън земя е изчезнал. Но Макилрой не ще и да чуе. „В дванайсет сме на линия, ако не върже шефа, ще става не знам какво!“ Сидорчук казва „Ще пробвам“ и прекъсва връзката. Той почва да се досеща каква е работата. Затова вече тича по стълбите към паркинга.

Балабан живее уж наблизо, но това е по права линия, а не с кола. Първо два километра наобратно, за да се влезе в магистралата. После се оказва, че не може да се излезе там, където на Сидорчук му е нужно. Армадилската градска управа е почнала поредния ремонт. Дими горещ асфалт, бучат машини, суетят се работници с червени дрехи. Сидорчук се замотава в някакъв район с тесни еднопосочни улици-каньони. Сиви вехти блокове, плачещи за ремонт, ако не за събаряне. Имигранти от всички бои. Улично движение, максимално близко до брауновото. Времето тече неумолимо. Мобилникът отново пищи — и отново Макилрой. Сидорчук не отговаря, защото е вече съвсем близко до Балабан. Търси къде да паркира по-безопасно. В смисъл — да не му разбият колата имигрантите. Но тук безопасни места няма. От какъв зор Балабан живее тук, а не в квартала на Комитета? Самият той казва, че за по-близо. Вярно, комитетският квартал е чак на другия край на Армадильо Сити. Но в тоя кошмарен лабиринт отива повече време, отколкото за да стигнеш по аутобана до другия край. Впрочем Балабан идва на работа пеш…

Читать дальше →