Ерих Райтерер

Начало книги

Животът ми като студент във Виена през годините непосредствено след голямата война, не беше много лек. Между другото много често се занимавах с въпроса къде да живея. Аз имах достатъчно грижи при нищожните средства, които получавах за издръжка, и гледах да разполагам поне със сносно жилище. Смятах, че тъй по-малко ще ми тежат хилядите ограничения.

Най-сетне срещу доста скромен наем намерих стая на Мюлгасе, недалече от Карлскирхе, в някогашен богат дом. Чувах, че фрау Лотти — хазайката — е вдовица на загинал във войната полковник, който й оставил жилището. Той й бе оставил и доста голяма пенсия, но през дните, в които живеехме, тая пенсия от обезценени австрийски крони бързо свършваше и госпожа Лотти, по принуда, използуваше жилището за допълнителни доходи.

Наетата от мене стая беше отрупана със стара виенска мебел като антикварен магазин — орехово писалище, диван с пъстроцветна източна дамаска, меки кресла, махагонови масички с вити струговани крака, табуретки, бюфетче, витрина, картини със скъпи тежки рамки, плюшени покривчици, завеси. Аз можех да бъда доволен, колкото и целият този разкош да не отговаряше на вкуса ми, ако в стаята нямаше още нещо, което убиваше всичката ми радост. Там, на стената, над ореховото писалище, дето отивах често да работя, винаги пред очите ми в патинирана златножълта рамка висеше портретът на някакъв — направо бих казал — неприятен човек. Това бе всъщност млад и негрозен мъж, но неговият поглед, изпълнен с присмех и груба надменност, ме смущаваше, а устните му, присвити тъй, като че сега ще ти заговори със злоба и съсък, просто ме дразнеха. Дали заради този изглед, или по някаква друга причина, но портретът, незначителен по големина, доминираше над всичко в стаята.

Читать дальше →