Стихотворения и поеми

Начало книги

Тези редове нямат за цел дискусия относно принципите на превода, а са по-скоро отговор на няколко вероятни въпроса върху опита ми да пресъздам поезията на По. Заех се с нея по две причини — предизвикателството и любовта към думите. Страхът, че българският език постепенно се стопява, съвсем не е без основание. Дошло е време книгите в собствената ни Родина да се градят като църкви през турското робство — наполовина вкопани в земята. Колкото и да е странно, подобна ми се струва и участта на английския език — език, чиято комуникативно-информационна характеристика постепенно съсипва сакралната. Стремях се да овеществя света на По в съзнанието на българския читател, но преди това трябваше да превъзмогна собствените си народностни и социални суеверия. Трудности срещнах и поради маниакалната привързаност на Едгар Алън към симетрията, която никак не отиваше на вродения ми порив към хаоса. По-късно открих, че първичният ред съвсем естествено допуска строгост по въображаемия път на думите. Познавах преводите на Георги Михайлов. В процеса на работа прочетох и няколко упражнения, освен моите, върху „Гарванът“. Не беше достатъчно. В писмата си до Георги Марковски изпадах последователно в еуфория и депресия. Цялата тази налудничава ситуация приключи с два негови съвета: „Отдай му се!“ и „Приеми всичко като една великолепна игра!“ Тогава започна същинската лудост, която някои наричат вдъхновение, но според мен си е непрекъснат стрес. Броенето на срички се оказа детинска неволя пред необходимостта да се откажа от английската дума в името на българската, когато метафората, освен видима, можеше и по-пълно да бъде озвучена. Не говоря за обичайното редуване на родна с чужда лексема, а за твърдението на По, че е в състояние да чуе залеза.

Читать дальше →