Разказ за нащърбените планини

Начало книги

През есента на 1827 година, когато живеех близо до Шарлотсвил, щата Виржиния, случайно се запознах с господин Огастъс Бедлоу. Този млад човек бе забележителен във всяко отношение и събуди у мен дълбок интерес и любопитство. Открих, че е невъзможно да проникна както в неговия материален, така и в духовния му свят. За семейството му не успях да науча нищо определено. Така и не разбрах отде е дошъл. Макар че го наричам млад човек, възрастта му ме озадачаваше не по-малко. Той действително изглеждаше млад и обичаше да говори за младостта си, но имаше минути, когато не ми бе особено трудно да си представя, че е на сто години. Най-изумителна обаче бе външността му. Той беше извънредно слаб и висок. Ходеше силно изгърбен. Ръцете и краката му бяха дълги и прекалено мършави. Имаше широко и ниско чело. Кожата на лицето му бе восъчно бледа. Устата му беше голяма и с подвижни устни, а зъбите, макар и здрави, бяха толкова неравни, колкото не бях виждал у никой човек досега. И макар че трябва да се очаква противното, усмивката му далеч не бе неприятна, но винаги имаше един и същ израз. Тя показваше дълбока меланхолия и неизменна и трайна тъга. Неговите очи бяха неестествено големи и кръгли като на котка. И зениците му се разширяваха и свиваха с намаляващата или засилваща се светлина също като при котките. В момент на възбуда очите му блестяха неестествено и сякаш изпускаха светлинни лъчи, но не от отразена, а от самостоятелна светлина, така както е със свещта или слънцето; в нормално състояние обаче и те бяха съвсем безизразни, замъглени и неясни, и напомняха за очите на отдавна заровен труп.

Читать дальше →