Хладна кожа

Начало книги

Никога не сме недостижимо далеч от онези, които мразим. По същата логика надали някога можем да сме абсолютно близо до онези, които обичаме. Когато се качих на кораба, това безмилостно правило вече ми бе известно. Ала има истини, които заслужават нашето внимание, и други, с които е по-добре да не влизаме в спор.

Островът изникна пред нас една ранна утрин. Бяха изминали трийсет и три дни, откакто делфините се отказаха да следват кърмата, и деветнайсет, откакто екипажът започна да издиша облачета пара. Шотландските моряци се топлеха с ръкавици до лактите. Ходеха навлечени в сурови кожи, та телата им напомняха моржови туловища. За сенегалците студените ширини бяха живо мъчение, затова капитанът им позволи да си мажат бузите и челата с картофено масло. Мазнината се топеше и се стичаше в очите им. От нея плачеха, но не се оплакваха.

— Вашият остров. Ето там, на хоризонта — ми каза капитанът.

Не успях да го различа. Само вечно студеното, захлупено под далечни облаци море. Макар и да се намирахме много на юг, очертанията и опасностите на антарктическите айсберги така и не разнообразиха нашето пътешествие. Ни една ледена планина, ни следа от тези плаващи по теченията гиганти, естествени и величествени. Трябваше да понасяме лишенията на Юга, но без правото да се насладим на проявите на неговото величие. Моето местоназначение явно бе досами ледения предел, който никога нямаше да пресека. Капитанът ми подаде далекогледа си. А сега? Виждате ли го? Да, видях го. Къс земя, смазан между сивотата на океана и сивотата на небето, обточен с ширит бяла пяна. И туйто. Трябваше ми цял час. Колкото повече се доближавахме към острова, толкова по-ясно виждах очертанията му с невъоръжено око.

Читать дальше →