Хайде да крадем коне

Начало книги

Ранният ноември. Часът е девет. Синигерите се блъскат в прозореца. Понякога отлитат, замаяни от удара, друг път падат в пресния сняг и пърхат измъчено, сетне литват отново. Не знам какво могат да искат от мен. Поглеждам през прозореца към гората. Над дърветата при езерото небето сияе в червено. Задухва силен вятър. Виждам формата му във водата.

Сега живея тук, в къщурка край езеро, далеч в източна Норвегия. В него се влива река. Малка е, лете едва тече, но през пролетта и есента се оживява и в нея има пъстърва. Дори съм хващал. Устието й е само на няколкостотин метра оттук. Зървам го през кухненския прозорец, когато листата на брезите опадат. Както сега, през ноември. При реката има къщичка — изляза ли на стълбите, мога да видя запалените й лампи. Там живее мъж, май е по-стар от мен. Така изглежда. Е, поне така ми се струва, понеже не знам как изглеждам самият аз, а и животът може да е бил по-жесток с него. Трябва да се взима предвид. Има си куче, бордър коли.

Читать дальше →