Тръстика

Начало книги

Портата беше широко отворена. Знаех, че са я отворили още в зори. За по-голяма сигурност, да не би случайно пътниците да ги подминат и като едновремешните стопани три пъти са хвърляли ключа през лявото рамо и седем пъти са казвали високо през дясното:

— Гостенин вкъщи е като сол в манджата.

След целувките баща ми и майка ми оставиха на масата насред двора подаръците и питанията. Баба изнесе жълт като злато мед и венчета от свежи пожелания за здраве. Ведрото се хързулна на дъното на кладенеца. На връщане, като дрънчеше и се препираше, неохотно се раздели с искрящата вода. Пилетата се пръснаха да разгласят новината за гостите. Котката се смъкна от пейката. Дядо ме хвана за ръка и ме отведе встрани. Не обичаше питания от града, а мед не беше вкусвал от времето, когато пътните техници пресякоха друма направо през пълните с цветя селски поляни.

И така: седяхме под голямата копа утринна светлина и се гледахме. Аз него — ококорено. Той мен — с премрежен поглед. Както винаги, когато се готвеше за разговор, дядо протегна ръка, сръчно измъкна от копата мъничък лъч, сви го на две, даде половината на мен, а другата половина нехайно задяна в ъгълчето на устните си.

Читать дальше →