За времето и вечността

Начало книги

Те били три сестри, но много различни: Времето непрекъснато раждало, а Вечността била безплодна; но когато някое от децата на Времето се оказвало много хубаво, Вечността го обиквала и осиновявала… Тази метафора от едно стихотворение на Самуил Маршак сякаш се отнася пряко до Шекспировите сонети, защото той е техен преводач и защото те наистина имат всички шансове да останат завинаги в паметта на човечеството — вече е общоприето мнението, че тази огърлица от лирични бисери представлява един от най-високите върхове в поезията на европейския Ренесанс.

Нека кажем нещо за нея и за времето, в което тя е била създадена.

Ренесансът се развива в английската поезия през втората половина на XVI в. Сонетът, в частност, родил се в Италия на Данте, Петрарка, Микеланджело и Тасо и присаден във Франция от Плеядата, начело с Ронсар, преживява на английския остров бурен разцвет в края на века, когато само през годините 1591–1597 били публикувани ни повече, ни по-малко 1200 сонета; с новия век, след Шекспировата поредица — а може би и благодарение на нея — сонетната форма, изглежда, изчерпала възможностите си и започнал спадът на модата. Главни предходници на Шекспир в полето на сонета са Томас Уайът и Хенри Съри, които въвели в Англия темите и формите на петраркистката поезия, първият лежал в Тауър на няколко пъти, вторият завършил живота си на дръвника; изящният Филип Сидни със своята сонетна поредица „Астрофел и Стела“; Едмънд Спенсър, автор, освен на известната поема „Кралицата на феите“, още и на сонетната сбирка „Аморети“.

Читать дальше →