Приказка за виенското огледало

Начало книги

Завяхваща дама, с която неувяхващо поддържахме взаимоуважение в напиращата ми младост, ме сюрпризира шармантно. Млади Господинчо, казва, знаете го Онова виенско огледало в будоара ми — от билюрено стъкло, шлифовано по кантовете от амстердамски ювелир, с причудливо резбованата рамка; отдолу с рафтчета за любима козметика от екзотични фирми и компо-ненти; приказни парфюми и подмладяващи омайни кремове-балсами. Какво ли не съм му спо-деляла и доверявала — момински блянове, тайните на зрялата възраст, хитрините на застаряващата ми снага. Разглези се опасно и излезе от контрол. Колкото помъдрявах и узрявах житейски, като прошепвах вълшебните думички: огледалце я кажи, огледалце — не лъжи, разстройваше нарочно опциите си и подчертаваше повехнали пори, кафяви петна и спаружена плът. Взе ме на подбив — наложи се да го респектирам с дъха си, замъглявах го и едва тогава избистряше хубоста ми. А дъхът ми — до време. Паникьосах се; дори му посегнах. Овладях се навреме — в стара книга прочетох рецепта: пакетче английска сол, разбъркано в бутилка бира. При съхнене, огледалото се преобразява в калейдоскоп с кристални снежинки; ликът наднича свеж и пръхкав иззад арабеските на северно сияние. Уви — също до време; докато… изчезна съвсем. Вземете я, млади Господинчо, тази разхайтена, неблагодарна вещ — ако не Ви слуша, строшете я, да не обижда хората; нямам сили за това.

Читать дальше →