Нещо като послепис (на сборника „Мъгляви пискюли“)

Начало книги

— Ами, да! — каза Тази, на която е посветена книгата, но още не знаеше. — Защото не е Послепис или Послеслов или пък нещо друго, ами си е чисто и просто — Нещо като послепис. Някой иска да се оправдае, че му се е дописало.

Не можеш да го спреш… пиши си.

Лесно и е на Нея! Сега вече, след като се поуталожиха нещата, се вижда — станало е, каквото е имало да става. То си е дремело нейде там във Времето и само е чакало Пространството да се хармонира според Айнщайновата теория и за кои ли път да докаже, колко прав е бил човекът. Иначе щяхме ли да прекръстим Пецо Попивката, на Пецо Айнщайна, само поради факта, че си носеше трендафорите на бос крак и имаше навика да се плези като Патрона си от прочутата му фотография.

Пецо много си харесваше новото име. Непрекъснато съчетаваше на пръв поглед несъчетаемите Пространство и Време: не отказваше глътка във всяко пространство и във всяко време. До такава степен се вживя, че дори започна да гледа относително и все се отнасяше нанякъде.

Читать дальше →