Литературният трамвай

Начало книги

Жега. Лятно време трудно можеш да съчиниш нещо обемно, многословно, високохудожествено от рода на „Сот“. Тегли те да пишеш по-леки неща, не толкова велики, от сорта на „Мадам Бовари“.

Такава жега е, че не ти се ще да слагаш пръст в литературните рани. Нямаш ищах да критикуваш, да се впускаш в сатирични изблици и обобщения.

Иска ти се да се посмееш. И ако щете, вярвайте, но ти се иска да се посмееш с така наречения утробен смях. Още повече че това вече е официално разрешено и, както се чува, дори се поощрява.

Хем ти се иска, хем не ти стиска. Ами ако не излезе нищо! Колкото и да е, младостта премина, няма го вече оня порив. „Един самотен тънък косъм блести на празната глава“ (Тютчев, струва ми се).

Младостта мина в ужасни препирни. Спорехме безкрайно. Враговете твърдяха, че хуморът е нисък жанр, че е вреден. Ние възразявахме през плач. Отвръщахме, че хуморът е нещо като фитина. В умерени дози може да се дава на напредничавия читател. Лееха се блестящи детски сълзи. Някой се учеше от грешките си (правописните). Друг беше захвърлен някъде.

Читать дальше →