Еленът

Начало книги

Предполагах, че бай Шано няма да има настроение за лов след бягството на дъщеря си. Но той бе истински ловец и ме събуди рано сутринта. Насред селото се събрахме с други ловци и тръгнахме към планината. С нас имаше четири гончета. Когато слънцето изгря, ние бяхме на Върха, красив планински кът, от който се виждаше цялото поле. Бай Шано постави всички на пусия и слезе доле да пусне гончетата.

Аз застанах до един белокор бук и се взирах наоколо. През стеблата на дърветата прозираше слънчева светлина и в нейните ярки снопове се отразяваше разноцветна мъгла. Отдясно се виждаше склонът на един скат, заспал под меланхоличната красота на първите есенни багри.

Кучетата се обадиха откъм другия край на дола. Ловците насочиха пушките напред. Чуха се стъпки върху сухите клонки и ето, сред буките се показа елен. Поспираше и извиваше глава на всички страни. Когато минаваше по откритите полянки, гърбът, рогата и очите му отразяваха ярката слънчева светлина. Той бе великолепен с простотата на сивия си цвят, с изящните си линии, с плахите си стъпки. Вървеше по-далеч от изстрел, но всеки очакваше да се отправи към него. Очаквах го и аз със замряло сърце. Не толкова от вълнение, колкото от страх. Насочвах цевите ту към гърдите, ту към главата му и се молех да отмине. Разбира се, ако той излезеше срещу мен, щях да стрелям право в сърцето му. Не бе възможно да го пожаля. Ловът е суета. Човек убива красивите животни, за да се поласкае от глупавото чувство, че е добър стрелец. Да получи похвала от ония, които го наблюдават… А може би това чувство е привидно. Може би зад това чувство се крие някаква атавистична жажда у човека да изтребва…

Читать дальше →