Четвърто вътрешно 2

Начало книги

Искам да си призная нещо и то без бой — нещо сбъркан ли съм, извратен тип ли съм, че акълът ми е все в оная работа. Грехота е, знам, но нищо не мога да направя; щото съм безпомощен.

Не зная с другите, дето са на моя хал, като как е, не съм питал, не ми е и работа. Не стига, че бера душа, проснат съм гол голеничък, по-неглиже няма накъде, значи; за срамотиите, с катетър в пишората, а тя се е скрила като в миша дупка, от страх ли, що ли; интересно — как ли са я намерили да ми напъхат това гадно нещо.

Не се знае след час, знае ли се, ами из акъла ми, гледай ми акъла, се въртят едни такива грешни мисли, дето биха били повече и от нормални за здрав човек, отговарящ за възпроизводството на вида. А аз, повтарям — гледай ми акъла и ми крой кюлаф; лежа като труп, шейсет и пет годишна дядка, вече и осем, с разнебичкани разни чаркове и вместо да мълвя смирено молитви до Всевишния, да ми отпусне още малко лимит, си мисля за… на война е, ще знаете! И как да не мисля! Едни такива запъхтени докторици и сестрички надвесили жарки пазви — грижовни, та оттък; и те се поразхвърляли, че е жежко; едни лакти, ви казвам, нежни, бели като симити, щото по-надалеко не виждам, но усещам с всичките си фибри. За къде съм се запътил аз, моля ви се. В най-добрия случай, в Рая, ще е една стерилна скука, ще ходя с крилца непорочни и ще си дрънкам на лютната; като се зная какъв музикален инвалид съм, само ще тормозя другите невинни душици. Тук си ми е мястото на мене, я какви изпуснати от касинките прекрасни коси, я какви бедра и как ме обръщат насам натам като кукла. Ох, трябва да прескоча онова там, черното, бездънното и ще видите вие, вие… а сега де, къде потъвам… може и да се видим… някога… пак, казва ли ти някой!

Читать дальше →