Началото

Начало книги

Валят отровни дъждове. Вече цяла седмица. От мръсните им струи, които се стичат по стъклото, не мога да различа нищо навън. А и не ми трябва. Досада! В другия ъгъл купът парцали се размърдва. Една костелива ръка открива грозно лице. Гади ми се от кривия нос и беззъбата уста на дъртата вещица, но не мога да я изгоня в тоя мокреж. Не че тук е много сухо, но все пак не капе направо върху главите. Примлясква, сумти дълго… Нещо ще каже, проклетницата.

— Изгних тука… Дай топло, а? — гласът й стърже по нервите ми.

Мълча и се правя, че не гледам в нея. А тя се хили и се криви отсреща. Добре, че има огромна локва между нас, иначе…

— Ти си червей. Мръсен мутант. Капка съвест ли нямаш в кухата глава… Дай да ям! — изсумтява отново тя. Хващам един камък и хвърлям по нея. Млъква. Не че съм я уплашил. Пази си гласа. Очите й святкат и ме поглъщат. Дали, ако стигне до мен, ще се опита да ме изяде?

Цяла седмица се мъча да определя от кои е. Деградант не е. Те не влизат в къщи. Ако беше мутант, все някак щяхме да се разберем. Тогава? Отначало беше хрисима, кротко седеше там където й посочех, клатеше глава и разправяше, че това бил потопът. Това са приказки на Древните, но те отдавна не съществуват. Дали пък не е някой изроден, престарял екземпляр?

Читать дальше →