Часът на буболечките

Начало книги

Подадох му шишето, за да допие останалото. Той го сграбчи и дълго го държа, притиснато до устата си, сякаш очакваше отнякъде да се появи още вода и да потече в пресъхналото му гърло. Когато му омръзна да стои така, захвърли бутилката и се огледа нервно. Там беше работата, обаче, че нямаше какво да се види. Наоколо всичко си беше по старому. Дюните все така си бяха надвесени над нас, подобно на огромни великани, готвещи се да ни захлупят в лапите си и да ни погълнат; въздухът се мержелееше в далечината, а пясъкът ставаше все по-горещ и по-горещ. Продължихме да вървим напред. Вече бяхме спрели да разговаряме. Има моменти, когато всичко ти изглежда толкова маловажно, че не си заслужава и да го споменеш. Обикновено това се случва със старите хора. Те дотолкова са обладани от мисълта за смъртта, че вече не са способни да правят каквото и да било, дори и да разговарят с някого. Казват си — какъв смисъл има, щом утре ще си отида. И ние бяхме в същото положение. Но мълчанието ни не беше тягостно. Просто, защото нямаше кой да обърне внимание на такива подробности и да се впечатлява от настроението на другия. Напротив — беше облекчаващо. Даваше ни възможност да се затворим в себе си, да помислим за онова, за което искахме да мислим, да извъртим за последен път ролката (нали се сещате, имам предвид онова, дето целият живот минавал пред очите ти като на филмова лента) и може би малко да пофантазираме. Ами ако пък ни се размине, ако от земята избие вода или от небето рукне дъжд, ако се измъкнем или ако успеят да ни намерят?… Но за това, последното, се сещахме все по-рядко.

Читать дальше →