Диамантен меч, дървен меч

Начало книги

- Дано се доберем до Хвалин, преди да ни връхлети Пороят...

Тя се разсъни, изтръгна се от зиморничавите обятия на рехавия сън. През дупките и цепнатините на платнището във фургона проникваше влажният октомврийски вятър. Старото, късо одеяло не я предпазваше и ако не беше смъртната умора, девойката нямаше да мигне цяла нощ. Белегът на шията я болеше - идеше дъжд. Стар белег беше, стар и грозен...

Отново бяха на път.

„Проклет да е.. - каза си тя. - И той, и вечното - Да побързаме да изпреварим Пороя.. , което не спират да повтарят всички в трупата..."

Да, тукашният порой наистина заслужаваше главната си буква. Той не „почваше", нито се „изсипваше", а именно връхлиташе, застигаше... Мрачното, тъмно небесно войнство се задаваше от изток - хоризонтът беше застлан с черни кълбета, сякаш там бушуваха невиждани пожари. Ала всичко, що се отнасяше до Гибелния порой, хората се стараеха да изказват с най-прости думички... Все едно това можеше да ги опази от смъртта, която се лееше от небосвода.

Читать дальше →