Сивият господар

Начало книги

Лунният блясък на нощта чезнеше, но денят още спотайваше багрите си. През тази млечна сивота, която не беше нито ден, нито нощ, много бавно, с крачки на опитни алпинисти, двамата се изкачваха нагоре към скалите, които само преди миг се отърсиха от мекото обятие на нощта и като мрачни великани пробиха висините, образувайки остри силуети върху мътната белезникавост на чистото небе. Свежият утринен въздух, който като че ли се стичаше от околните върхове, накара Яна да затрепери. Студът се промъкваше под дрехите и стигаше чак до костите.

— Студено е, а?

— Да, Франце, цялата треперя, но бързо ще се стопля, за мен ти не се страхувай!

— Изглежда, трябва да побързаме. Ще можеш ли да вървиш по-бързо?

— Защо, Франце, нали преди малко каза, че имаме достатъчно време! Знаеш, че въздухът е много остър. Трябва да дишам с отворена уста, а пък не съм свикнала.

Всъщност Яна никак не беше доволна, почти съжаляваше, че реши да участва в това изкачване. Може би причина за лошото й настроение бе така ранната утрин, може би мисълта за петте години, прекарани в долината, нощта, изминала в бдение или пък всичко заедно.

Читать дальше →