Ямата

Начало книги

Има дни, в които слънцето пече високо в небето, вятърът игриво се крие в косите ти, а морето омайва с онзи неповторим аромат на водорасли и зараждащ се живот. В такива дни, обикновено се разхождам по плажа, нагазил в топлата солена вода, оставил крачолите да подгизват и вперил поглед напред към хоризонта.

Видях Ямата за пръв път в подобен ден. Плажът пустееше и единственото, което достигаше до ушите ми бяха нервните крясъци на чайките, примесени с тихия шепот на вълните и мелодичното свирене на вятъра. Дългото ходене, затруднено допълнително от влажния пясък в краката ми, бързо ме уморява, но не и в този ден. В този ден аз се чувствах така, сякаш можех да достигна и отвъд хоризонта, краката ми сякаш сами напредваха и от мен се искаше просто да ги следвам.

Ямата беше дълбока и зееща като застинала в ням писък паст. Слаб, но осезаем тътен изригваше на талази от недрата й, удряше те в корема и болезнено бавно отшумяваше. Още тогава разбрах, че нещата не отиват на добре, но бях безсилен да се противопоставя. Вероятно бях вървял десетина минути след последния спасителен пост южно от кея, когато ненадейно тя бе привлякла вниманието ми. Почувствах неопределен копнеж, непознато досега желание, просто да продължа напред и да я погледна. Не исках нищо повече, жадувах само да надникна в нея. Досега не я бях забелязвал макар стотици пъти да бях идвал насам. Величествено пропадаща, като огромна отворена рана в лицето на земята Ямата безчувствено и безмилостно ме приласкаваше да приближа и погледна.

Читать дальше →