Реконструктор

Начало книги

Да, вярно е: струите на изтичащата река не прекъсват, но те съвсем не са същите, предишните води… Осемдесетте години, изминали от края на Втората световна война, я направиха, както това става с всяка от войните, нещо отдалечено: исторически епизод, архивна справка, потенциален набор от пожълтели снимки, изсипващи се на пода при местенето на бюфета, детски вик „халт“, ехтящ на двора в непоносимо горещото юлско пладне, очертания на тежък танк, смътно различими в наклонените бойни контури на контейнера за боклук, сноп от бели ивици на изпепеленото небе, фонтанчета от прах, носещи се след гумите на камиона, натъпкан с тритомници на Пушкин, четиримерна пошлост на някоя детска рисунка, безименен салют, и накрая, „полуизтрита гравюра“.

Настъпи времето, ако изобщо е настъпило, когато ненужната истина къса прогнилата тъкан на премълчаванията и слуховете и ляга пред безразличните ни погледи — както винаги, прекалено късно… „По-добре късно, отколкото никога“ — именно на този съмнителен императив дължим появата на книгата на П. Стецюк „Паметта на огнените години“. Разбира се, „късно“ е все същото, както и „никога“. Но „никога“ далеч не е същото като „късно“. Накратко, ако читателят с помощта на някакво подобно увъртане склони да се захване с рецензируемата книга, са му гарантирани три часа скука — наистина може би от по-друг вид, отколкото ежедневният позор на живота му. Пет минути усмивки при разглеждане на фотографиите („Ние нали сме живи!“) и пълно забравяне на всичко прочетено до началото на поредния „Клуб на кинопосвещенията“ или новините от Малабарския фронт. Да се чете тази книга не си струва, както не си струва изобщо да се четат книги; особено тази книга не си струва да се чете, защото героите са мъртви, съвременниците са мъртви, и накрая, мъртва е и темата…

Читать дальше →