Лунна пътека

Начало книги

Ударите на чука отекват. Могат да ти спукат тъпанчетата. Ритъмът е настойчив като африкански барабан. Забелязвам боцмана да гледа към хоризонта на запад и му се заканвам с пръст. Работи, човече, времето изтича!

Ако оцелея да го разказвам на внуците си, сигурно ще казвам, че съм подушил нещо гнило още когато го видях на кея. Но не беше така, хич не беше така. Освен ако не е подозрително, че не беше пиян. Но и това не е, понеже на шхуна като нашата не наемаме пияници.

Не беше едър — точната дума е жилав. Лицето му беше обветрено, очите му — живи, косата изсветляла от слънцето. Ей-това си помислих за него: че е плавал наскоро по южните ширини. Следващия път когато го мернах, беше докато боцманът му показваше кое къде е на борда. Августин, това му беше името — Йон Августин. Прост матрос, и добре се справяше с работата. Нямаше друг като него, като маймуна се катереше по мачтите. Понеже беше дошъл последен, спеше на най-лошото място в кубрика. Нищо странно нямаше в него, там е работата!

Читать дальше →