Хеликония. Зима

Начало книги

Лутерин оздравя. Най-сетне се отърва от загадъчната болест. Позволиха му да излезе от стаята. Край на втръсналата му кушетка до прозореца, на неподвижността, на всекидневните посещения на побелелия училищен наставник. Можеше да изпълни дробовете си с вдъхващия бодрост въздух.

Откъм Шивенинкските планини студът налиташе с такава сила, че олющваше кората по северната страна на дърветата.

Младежът приемаше като предизвикателство режещия вятър. Кръвта нахлуваше свободно в бузите му, тялото му се движеше съгласувано със стъпките на животното, което яздеше из земите на своя баща. Лутерин викна с все сила и пришпори хокснито в галоп. Отдалечаваше се от грамадното имение, превърнало се в затвор за него, от вечно звънящата камбана. Пое по широкия път, пресичащ полето, което все още наричаха Лозята. Движението, чистият въздух, буйството на собствената му кръв по артериите го опияняваха.

Наоколо всичко бе собственост на неговия баща — владение, присмиващо се на близостта си до ледовете. Малък свят от ливади, планина, долина, подскачащи по стръмнините потоци, облаци, сняг, гори и водопади. Дивечът бродеше наоколо в изобилие, колкото и често да излизаше на лов бащата на Лутерин. Мяркаха се фагори. А ятата на прелетните птици понякога затъмняваха небето.

Читать дальше →