Дългият следобед на Земята

Начало книги

Подчинявайки се на неотменим закон, всичко никнеше и се развиваше бурно и причудливо, тласкано от импулса за растеж.

Горещината, светлината, влагата бяха навсякъде… И така — от незапомнени времена. Вече никой не си задаваше въпроса: „Откога…“ или „Защо…“ Тук отдавна не беше място на разума, а на необузданите зелени растения. Същински парник.

Няколко деца излязоха да играят сред зеленикавата светлина. Като внимаваха за всевъзможните дебнещи опасности, те с тихи подвиквания изтичаха по дебелия клон. Край тях мигом се прокрадна дълъг израстък на ягодово растение, по който тук-там лъщяха гроздове лепкави червени плодове. Очевидно много скоро щеше да пръсне семената си, тъй че не беше опасен за децата. Едно по едно те се шмугваха покрай него. По-нататък на пътя им се изпречи колония пробуждащ се от сън копривен мъх, който се раздвижи при тяхното приближаване.

— Убийте го — простичко рече Тоя. Тя беше най-голяма. Вече десетгодишна. Тоя бе видяла фурмите да дават плод десет пъти. Всички деца й се подчиняваха. Дори Грен. Те извадиха пръчките, с които подобно на възрастните никога не се разделяха, и заудряха отровния мъх. Шибаха с всички сили. Колкото повече размазваха отровните върхове, толкова по-силно се вълнуваха.

Читать дальше →