Апокалипсис

Начало книги

В храма беше много тихо. Дори като, че ли по-тихо от когато и да било. Тумаранга — върховният жрец, беше заел традиционната поза на членовете от Луриканския орден и повече от два часа нито едно мускулче не бе трепнало по него. Ако някой непросветен в тайните го беше наблюдавал от страни, щеше да си помисли, че той отдавна е мъртъв, особено при вида на съсухреното му лице напомнящо мумия. Единствено, само едва забележимото дишане издаваше наличието на жизнени функции. Физически той беше тук — в храма светиня, но духът му беше далеч-далеч, някъде в друго измерение, където разговаряше със своя бог и повелител на целия народ на Маурания — великият Джоликоча. Тумаранга през целия си досегашен живот му служеше вярно и се чустваше щастлив единствено, когато в състояние на унес отправяше горещите си молби към него. Жрецът се радваше с цялото си сърце, когато божеството ги изпълняваше, народа на Маурания благоденстваше, а името на техният повелител се носеше с почит от уста на уста. Тумаранга живееше аскетично и отдавна беше свикнал с лишенията, но най-голяма болка му нанасяха неуспехите като духовен месия. Много тежко му ставаше когато Джоликоча извръщаше лице от своите чада и им изпращаше беди. В такива моменти нямаше по-нещастно същество от жреца дори отвъд Торфената планина и сърцето му се свиваше, като виждаше народа да страда. Тумаранга беше надживял вече почти три поколения благодарение на своята съдба, която му отреждаше да бъде свръзка между бога и простосмъртните, но животът му все пак не беше безкраен и той вече се чустваше стар и изморен. Напоследък все повече време му беше необходимо да се съсредоточи и предаде молбите на народа, а и много често те изобщо не бяха чувани от Джоликоча.

Читать дальше →