Смъртта на Тарзан

Начало книги

Това не беше маймуна. Хората наоколо се смееха, крещяха, девойката до мен ронеше сълзи и се мяташе като изпаднала в конвулсии, господинът пред нея беше целият почервенял, а жена му издаваше рев, който по-скоро напомняше болезнен стон. Всички се взираха в манежа. Там, на малка масичка, съществото, което толкова напомняше шимпанзе, играеше карти със самото себе си. Само себе си подозираше в измама, само себе си искаше да ограби и със самото себе си налиташе да се бие. То постоянно се прехвърляше със салто отдясно наляво, постоянно си сменяше ролята, при което, служейки си по маймунски с краката, ги пъхаше под масата и грабваше картата, оставена от ръката му. И все пак не беше маймуна. Пушеше дебела пура като славното шимпанзе на стария Босмаер, управител на зоологическата градина на принц Оранжски. Само че онова шимпанзе почти дъвчеше пурите, а въпросното същество пушеше страстно като опитен никотинист, изтърсваше пепелта върху манежа и накрая, в пристъп на гняв, тикна нажежения край на пурата право в лицето на въображаемия си противник. Изпусна я, направи салто, зае мястото на противника си, улови се за лицето и с вайкане закуцука към изхода. Като използуваше другата си ръка за опора, то се отдалечи на три крака, сякаш само си помагаше с ръцете и се стремеше да изчезне колкото се може по-скоро, точно както правят шимпанзетата. Но не беше шимпанзе. Хората наоколо възторжено ръкопляскаха, девойката до мен все още не беше се опомнила, толкова й харесваше тази карикатура на човек, тази подигравка с всички хора, че аз използувах това, изправих се и се запровирах към пътеката.

Читать дальше →