Госпожица Вещицата

Начало книги

Аз и досега вярвам, че нищо подобно нямаше да ми се случи, ако не бях мълчал толкова. И то принудително. Защото съм музикант. Когато човек свири по седем часа дневно, не може да приказва. Тези, които са си мълчаливи по природа, карат някак, някои пък свикват, но аз имам в главата си толкова мисли, че ако не ги извадя и покажа на някого, те се притискат, деформират и накрая черепът ми заприличва на нар, натъпкан със сплескани зрънца. Те и при най-малкия удар могат да се пукнат и да размесят сока си. А от размесени мисли, чувал съм, се полудява.

И тъй, докато свирех сонатите на Вивалди, Корели, Тартини и други неща от стари майстори, у мен се затаи мисъл, която не на всеки мога да разясня. Все виждах, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютия, струва ми се. И че ме водеха да посвиря на умиращата дъщеря на краля, защото тя бе пожелала това. И само аз единствен знаех, че тя умира от любов и заради мене. Въвеждаха ме в просторна полутъмна стая, там, на високо легло, подпряна на възглавници лежеше тя и очите й ме чакаха. Аз свирех, гледах я и се мъчех да попия чертите й, да скрия образа й под клепките си, защото тя беше прекрасна. Сребристорусите й коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните й зеници и от горчивата чупка над посинелите й устни вееше непостижима красота.

Читать дальше →