Предречено от Пагане

Начало книги

Колко непроменена е Света София от онова далечно време, когато тук по Великден ме водеше баща ми, лека му пръст! … Превисокият купол се губи в празничен сумрак, тъмнеят зад колоните три дълбоки абсиди, пред четвъртата е олтарът, встрани от него — свети изображения върху златна основа, изкусна мозайка… Всичко си е както беше. Почти четвърт век не съм идвал в Света София. Убеден бях, че никога, никога няма да се върна. А се завърнах. И преживяното от раздяла до завръщане ми изглежда небивало. Сън бяха моите две десетилетия всред чужди.

Чужди ли казах? Защо тогава — ако в Константинопол аз съм свой — ме притиска като похлупак на ковчег катедралният купол? Все ми се струва, че стига да вдигна очи и погледът ми ще намери небето: хмуро зиме, нажежено до бяло лете, неизказано ведро през пролетите. Все ми се ще да се озова извън градската стена, отново да бъда под слънцето.

Ако някой ме погледне разсеяно (а особено внимание не заслужавам аз — един от стотиците стратези, сановници, придворни, допуснати да присъствуват на вселенския събор), не ще ми даде годините, които имам. Вероятно загдето половината от тях изкарах на воля и в откровеност всред варварите — там поне си личеше кой е приятел и кой враг.

Читать дальше →