Една любов в Париж

Начало книги

Тъй като Чарли Мейсън се готвеше да тръгне, майка му следеше загрижено да закуси колкото може по-добре, но синът беше толкова развълнуван, че не му беше до ядене.

Беше 24 декември, а той заминаваше за Париж. Бяха свършили цяла планина от работа, както бива в края на всяко тримесечие, и баща му нямаше защо отново да ходи в кантората, затова го отведе с колата си до гара Виктория. Когато едно задръстване на улицата при Гроусвенър гардънс ги спря за няколко минути, Чарли се изплаши, че може да изпусне влака, нервира се, чак пребледня. Баща му се усмихна:

— Имаш още цял половин час.

Въпреки това Чарли си отдъхна едва когато най-сетне пристигнаха на гарата.

— И тъй, сбогом, момчето ми — каза бащата. Повесели се, но гледай да не вършиш повече глупости, отколкото е възможно.

Параходът влезе в пристанището. При вида на високите сиви, опушени къщи на Кале Чарли изпадна във възторг. Денят беше мрачен, духаше леден вятър. Младият човек мина по перона сякаш не стъпваше по земята. „Златната стрела“, дълъг, разкошен и внушителен, композиран на гарата да го чака, не беше някакъв обикновен влак, а символ на романтичност. Докато още не се беше стъмнило, Чарли гледаше през прозореца, а сърцето му трепереше от радост, когато разпознаваше пейзажи, каквито беше виждал из картинните галерии: дюни със зелени тревисти петна, сиви под оловното небе, сгушени селца от бедняшки къщурки със сламени покриви, а отвъд тях широка, тъжна равнина с изорани ниви и рядко срещани голи дървета. Но денят сякаш бързаше да се откъсне от тази нерадостна картина и когато след известно време Чарли пак погледна, зад полираната махагонова рамка на пулмановия вагон1 съгледа само собствения си образ. Съжали, че не замина със самолет, както бе пожелал, но майка му не се съгласи.

Читать дальше →