Човекът в нощта

Начало книги

Хладен вятър отвяваше капките на дъжда и ги пръскаше в стъклата на прозореца. Беше есенна вечер. Павел Огнин седеше в стаята си и четеше книга.

Когато очите му отвърнаха поглед от страниците и се вгледаха в отсрещната страна, той почувствува, че е останал съвсем сам в цялата къща. Отначало това чувство се пробуди в него като спокойна мисъл, сетне се превърна в тревожното съзнание, че зад стените на стаята му има други стаи с празни столове, на които от години не бе сядал никой.

Павел Огнин приведе отново глава над книгата, но сега буквите се пречупиха в неразгадаеми знаци.

Той стана от продъненото кадифяно кресло, чиято пружина се разплете, звънна и сякаш се заби дълбоко в земята — и закрачи със смутено сърце по пъстрия килим.

Всичко в стаята му беше познато, всеки предмет бе спомен от детинството му. Той можеше да хване със затворени очи тежката глинена ваза или бялата като сняг раковина, които стояха залепени от незапомнени времена винаги на едно и също място върху етажерката. Широкият шкаф за дрехи пазеше все още зад прогнилата си вратичка сватбената рокля на майка му и черния редингот, който баща му обличаше в празници, за да излезе на улицата бледен и замислен. Старото пиано с ръждясали свещници изпъкваше тревожно озъбено сред тихата наредба. Някога две тънки ръце плетяха песни по него, но днес клавишите жълтееха във вечния полумрак на стаята и ако някой ги докоснеше, из лакирания ковчег възкръсваше не звукът, а ехото на струните. Върху стената светеше огледалото — семейната гробница, в която почиваше младостта на цял един род.

Читать дальше →