Часовник

Начало книги

Дъждът не преставаше от сутринта.

Дребен есенен дъжд.

Следобед той разпъна своята огромна примка на скуката и ме заплете здраво в нея: изчезва всяка мисъл, всяко желание.

Тогава аз си взех шапката и излязох.

Тръгнах.

Накъде?

Без посока: по улиците, през градините и площадите, далече, из крайните квартали на града. След дълго и безцелно скитане аз попаднах в някакъв безлюден пасаж, с малки антикварни магазинчета и схлупени кафенета. Там, пред входа на едно високо здание с опушени сиви стени, прочетох:

Вечерта настъпваше. Беше тихо и студено. „Един удобен случай да се изсуша и отпочина малко“, казах си аз при вида на ръждясалата фирмичка. И без да мисля повече, тръгнах нагоре по стълбите на непознатия дом. Пред четвъртия етаж аз се спрях, изтърсих шапката си от дъжда и позвъних на звънеца. След малко отвътре се чуха стъпки, някой задавено се изкашля и вратата се отвори пред мен: на прага стоеше едно дребно гърбаво старче, с халат и нощна шапчица на главата. То издигна очилата, които бяха паднали на върха на носа му, погледна ме миг-два и после изведнъж лицето му се сви в добродушна усмивка.

Читать дальше →