Непомерното

Начало книги

Тъй го проумява и тъй го промисля тоя свят Кемерката, и тъй го реди в сянката на дългата нощ, когато тя падне над селото — с мисъл го реди, с думи го реди и със зърната на броеницата си го реди. Мисълта й се изнизва нечуто, думите — и те, но зърната на броеницата се удрят едно о друго и пукат, пропукват, досущ като заспиващите въглени в огнището.

Боже, въглените заспиват, тя не заспива!

И тя е от проклетисаните. От непомерните. Какво от туй, че непомерното я кара да будува, и то е непомерност — като, да речем, хубостта на Николица…

Щото, спор няма, Николица е непомерно хубава.

На четирийсет и пет е вече, а моми и невести още странят от нея — сянка им е. А де-що мъж има в селото, млад или стар, с годежен пръстен или с бастун, подслажда младата си или стара гозба, с очи и помисли, все подир Николица. Ала за упрек ли са: Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!

Нали и тя, Кемерката, сподиря в будуването си не друг, а Николица. Право, не за подслада, като другите, заради проклятието я сподиря, ала и то, проклетото, слади. Боже, защо си създал човеците такива, та непомерностите да им сладят, когато тези непомерности са проклятия?

Читать дальше →