Улеят на времето

Начало книги

Емил Кантински трепна в креслото. Както се ровеше из спомените си, неусетно бе задрямал. Напоследък често се връщаше в мислите си към щастливия момент, когато се срещнаха с Леда. Може би търсеше в него упование срещу все по-нарастващото напрежение, което от известно време витаеше помежду им.

Външната врата леко се хлопна.

— Ти ли си, Леда? — тихо се обади той. — Пак закъсняваш.

В стаята почти безшумно влезе около четиридесетгодишна жена със сини очи и млечна кожа. Емил с удоволствие си представи колко меки и приятни са светлите й коси.

— Мая заспа ли? — попита жената, като събличаше връхната си дреха.

— Отдавна. Дори и аз бях задрямал.

— Извинявай, забавих се, но тази вечер беше изключително важна за мене.

— Започвам да се съмнявам къде е истинското ти жилище. Не се ли застояваш прекалено дълго в Института?

— Ти знаеш, Емил, че в момента може би се решава съдбата на преселниците на Марс.

— Пак ли бълнуваш за онази болест на Лесли и Давидов?

Читать дальше →