Червената лястовица

Начало книги

След дванадесетчасовия си КТО[1] Натаниъл Наш се беше вкочанил от кръста надолу. Усещаше краката и стъпалата си като дървени по паважа на глухата московска уличка. Отдавна се бе стъмнило, а Нейт продължаваше по дългия и сложен маршрут, предназначен да погъделичка по корема евентуалните му преследвачи, да ги напрегне, да ги раздразни достатъчно, за да се покажат. Но нямаше нищо, дори и помен от хора, които да се придвижват щафетно или последователно един пред друг, нито пък някакво движение зад ъглите на улиците зад него — никаква реакция на ходовете му. Чист ли беше? Или го следеше огромен екип? В природата на Играта фактът, че не виждаш опашка, те кара да се чувстваш по-зле, отколкото, когато се убедиш, че си покрит плътно.

Септември едва беше започнал, а между първия и третия час от обхода му валеше сняг, което му бе помогнало да прикрие измъкването си от колата. В късния предобед Нейт изскочи от движеща се лада комби, карана от колегата му Ливит от бюрото, който, изчислявайки паузата, безмълвно вдигна три пръста, докато завиваха край ъгъла на една странична индустриална улица, после го потупа по рамото. Екипът по проследяването на ФСБ, Федералната служба за безопасност, не забеляза измъкването му през трисекундния интервал и профуча покрай Нейт, скрит зад една снежна пряспа, а Ливит ги отведе нататък.

Читать дальше →